(Добри Немиров, 1918 г.) Диня, хляб и сирене (1942 г.) Вие

(Добри Немиров, 1918 г.)

Диня, самун и сирене (1942 г.)

Вие желаете да знаете за какво ядох през днешния ден с такава ненаситност любеница, самун и сирене? Ще ви опиша.

Една заран в края на лятото се случи следното нещо.

– Ставай, Дочко! – извика някой над леглото ми.

Разбрах, че желаят да ме разсънят. И вас са будили заран, та добре знаете става ли му се на индивида, откакто предишния ден е играл до капване с приятели от махалата. Но когато, отворих очи и видях лицето на татко си, скочих внезапно. Още вечерта баща беше решил на следващия ден в зори да иде на кланицата да купи прясно месо за обед. За да не бъде самичък, той изиска и аз да го съпроводя. С наслада се съгласих.

И ето в този момент той, станал още в мрачно, побърза да ме подсети. Аз се надигнах, протегнах се два пъти и скочих на крайници. Не усетих по кое време се измих и облякох.

Още не беше се разсъмнало, когато потеглихме към полето. Кланицата се намираше на два километра от града – между бостаните и тухлената фабрика.

Ние вървим и мълчим. От двете страни на пътя се простират обширни ливади, които отиват към хоризонта, с цел да се допрат до небето и да му прошепнат нещо. Наоколо дрезгавината постепенно изтънява и пътят пред нас става по-дълъг и по-светъл. Сутринен студ се носи от всички страни. Аз виждам в близост и в полусветлината виждам по какъв начин потрепнуват плевели и шубраци, подухвани от хладния сутринак.

Недалеч пред нас нещо тъмнее.

– Какво е туй? – попитах.

– Бостани. Тук ще създадем закуска. Аз нося в чантата самун и сирене. Ще нарежем и една прясна любеница, па ще се нахраним богато.

Наистина, ние направихме една такава закуска, която ще бъде запомнена през цялостен живот. Беше се разсъмнало. Влязохме в бостана и седнахме под високия чардак на пазача. Обширните бостани бяха цялостни с дини. Натъркаляни по земята, окичени с необятни зелени листа, те чакаха първите лъчи на слънцето, с цел да вземат от него още малко светлина и топлота.

Седнахме, а малко по-късно от чардака слезе тъничък висок човек със изсъхнало, само че крепко и изпечено от слънцето лице. Той замени няколко думи с баща и по-късно влезе в бостана сред дините. Слънцето към този момент се появи на хоризонта. То беше цяло ухилено, като че ли се връщаше от някаква забава.

– Поемай, дишай въздух! – ме подкани баща. – Ти знаеш единствено прахуляка и миризмите из улиците. А тук е чисто, ярко, хубаво…

Наистина, по какъв начин леко се дишаше! Въздухът беше чист, транспарантен, ярък, изпълнен с аромат от сено, от зреещи плевели.

Пазачът донесе една огромна любеница. Татко постла една кърпичка на тревата, постави там хляба и сиренето и наряза динята. Тя беше алена като кръв и толкоз прясна, че сама отваряше път на ножа, като се цепеше пред самото острие.

Хляб, сирене и любеница! Може би сте яли самун, сирене и любеница, само че направете една такава закуска в бостан, и то с такава любеница, каквато ядохме ние с баща. Тогава ще видите, че няма нищо по-щедро от божата земя. Тя ражда хляба, тя отглежда овци и крави, с цел да добиваме хубаво, мазно сирене, тя се погрижва да даде на хората сладки плодове – един от различен по-вкусни, по-ароматни, по-зрели…

– Хей, Дочко! – с радостна угриженост споделя баща. – Ти ядеш като гладен бе!

– Толкова ми се яде, баща, че целия бостан бих изял, в случай че стомахът ми беше хе като оная кошара.

– Без да е като кошара, ти изгълта половина самун. Добре, че взех повечко сирене.

Татко ме закачаше за моето лакомство, а не виждаше себе си. Той също като мене крепко дъвчеше и обръщаше хапките.

„ О, нека не се свърши храната! “ – мислех аз, като продължавах да омитам всичко, което ми попаднеше на разположение. Струваше ми се, че до другата заран да хапвам, отново не щях да се нахраня.

Но баща погледна часовника и рече:

– Да не се бавим повече, тъй като хубавото месо се взема рано сутринта, преди да са го прибрали месарите.

Ние свършихме закуската и потеглихме. Аз бях благополучен. Великолепната закуска, чистият въздух, светлото сутринно слънце, безкрайните чуруликания на врабците, овчарите със стадата си, които кръстосваха ливадите – всичко това извърши душата ми с огромна наслада. В тази минута аз завиждах освен на овчарите и говедарите, загдето взимат най-хубавата част на деня, само че даже и на овцете и кравите, които умерено хрупкаха нежната и сочна тревица.

И на татковата душа бе ярко. Той бодро крачеше по тревата и тихичко тананикаше някаква песенчица.

– Видиш ли оная сграда с тухлената ограда? – рече той, като уточни с ръка към една ниска постройка с огромен двор.

– Виждам.

– Това е кланицата.

– Какво вършат в този момент там?

– Казват го касапница, тъй като там колят говеда.

В същото това време пред вратата на кланицата видях една картина, която в никакъв случай няма да не помни. Една млада крава с черно леке на челото се беше спряла до вратата и не искаше да влезе в двора. Един служащ с кървави облекла – види се, касапин – беше завързал рогата й с дебело въже и дърпаше с всички сили, а различен й нанасяше мощни удари с сопа по задните бутове.

– Диййй! – викаха двамата, ядосани.

– Диййй! Ти не разбираш от дума, но аз ще те науча веднага – вторият касапин измъкна ножа от ботуша и стартира да боде животното по твърдите места. Но то и от това не се стресна. Напрегнало сили, забило предни крайници в земята, то се дърпаше обратно и ревеше с всичкия си глас.

Ние се спряхме до вратата и безмълвно гледахме.

– Защо прави така кравата, баща?

– Водят я… желаят да я колят…

– Че тя знае ли, та се дърпа?

– Знае… Разбира се… Когато говеда влизат в тая врата, те всеки път реват и се дърпат.

Аз отново се загледах в кравата и този път очите й ми се видяха страшни. Те така гледаха, като че се молят, като че кълнат, като че виждат гибелта си.

Как да й оказа помощ? Какво да направя? Двамата касапи с нови сили заблъскаха животното. Единият дърпаше въжето и викаше колкото му глас държи, а другият бодеше треперещия от болки крайник и ругаеше с най-груби думи.

Най-после съумяха да я тласнат в двора. Вратата се затвори след тях.

– Хайде, Дочко – рече баща, като отвори и прекрачи прага с единия крайник.

– Не ща да вляза! – рекох аз с преляла тъга в душата.

– Че нали сме пристигнали за прясно месо?

– Не желая месо!

Той като че разбра, та застана до мене и леко ме побутна към вратата. Аз се задърпах сходно на животното, като че ли и мене желаеха да водят на кръвопролитие.

– Не желая, не желая, баща! – и като споделих тия думи, аз се обърнах и потеглих по пътя към града. В душата ми стояха очите на животното, цялостни с смут, с молба, със страдание…

Татко потегли до мене. Той ме разбра. Като помълча малко, усмихна се и рече:

– Не щеш месо – добре. Ще ядем любеница и сирене, пък ще видиш живее ли се така.

– Живее се, баща! – радостно извиках аз, като си спомних чудесната закуска в бостана. – До края на живота си единствено това ще хапвам.

Ето за какво, другари, аз ядох с такава ненаситност любеница, самун и сирене.

Из: „ Когато бях дребен “, Добри Немиров, Държавно издателство „ Отечество “, София, 1989 година
Снимка: Писателят Добри Немиров през 1918 година, ДА „ Архиви “, bg.wikipedia.org